Дребна, възрастна, усмихната жена седи всеки ден близо до светофара пред Съдебната палата, в центъра на София. А край нея – гълъби, толкова много гълъби…Кръжат, кацат по раменете й, кацат в скута й.
Тя ги прегръща, усмихнато им говори, храни ги.
Повечето хора отминават, дори не забелязват „говорещата“ с гълъбите.
– И аз не знаех, че гълъбите могат така да се привързват. Отначало бяха малко, сега са много. Идвам всеки ден тук по обед за около 1 – 2 часа, студено е, а и съм на 80 години, полусляпа.Много ме е срам… Имах престижна работа, бях фотограф към ‘Българска фотография”.Снимала съм Невена Коканова като осинови дъщеричката си на кръщенето, беше малка. Снимала съм и много сватби.Сега съм със 150 лв. пенсия но нищо, благодарение на добри хора нито един ден не съм останала гладна.
Тя не проси. Нито веднъж към никой не протегна ръка…
Ако някой се спре от време на време и пожелае да й дари нещо приема с благодарност и с усмихнати по детски очи… И продължава да милва гълъбите, да им говори а те не спират да се сгушват в нея.
Казали й преди няколко дни, че гълъбите се държат така само с праведни хора. Леля Величка се усмихва и маха с ръка:
– Каква праведница съм аз, щом съм стигнала до тук…
Освен гълъбите, има двама сина,но единият от 15 години не иска и да чуе за нея.Величка живее в няколко стаи на почти разрушена къща.
Желания за себе си жената няма. Само иска всички хора да бъдат добри.Всеки да се опита да мисли за другия. И политиците ни да мислят за народа, а не да се делят на червени, сини…
