Единственият останал здрав до днес свод на легендарния Вълчанов мост над река Резовска видимо се разпада и може да рухне,алармират от Зелена Странджа.
Каменният мост е построен през 1908 г. над река Резовска, за да улесни придвижването по главния по онова време път от Малко Търново за Малък Самоков (днес град Демиркьой, Demirköy, Turkey) и Истанбул. При построяването му тук не е минавала граница и пътят е бил често използван. Държавната граница между България и Турция по река Резовска е факт от 1913 г. и от тогава възниква конфликт между двата противопоставящи се символа: МОСТЪТ – на обединението и ГРАНИЦАТА – на разделението.
Името на моста идва от намиралият се на това място по-стар, дървен мост, построен с дарение от прочутия български хайдутин Вълчан войвода. Той се е славил със своята смелост и изобретателност и е бил уважаван от обикновените хора, защото е давал голяма част от заграбеното от неговата дружина имане за справедливи каузи, строеж на манастири, мостове, образование на бедните, без да прави разлика между българи и турци.
Изграден от мрамор, с три големи свода, под ръководството на италиански инженер, новият мост е бил шедьовър на строителното изкуство за началото на 20 век. Вълчанов мост устоява на ударите на природните стихии и оцелява по време на две световни войни, но е взривен откъм българската страна през 1947 г. с цел да се възпрепятства преминаването на хора, бягащи от новия социалистически режим.
В последните няколко години сме свидетели на поредица от глобални събития, водещи до невиждано за нашето съвремие отчуждение между хората. Мостът-обединител сякаш и физически започва да губи изтощителната битка с границата-разединител. Пред очите ни се разпадат последните камъни, поддържащи единствения му здрав свод. Въпреки, че отдавна не се ползва по предназначение, легендарният мост все още е жив символ на единството и разбирателството между хората в Странджа. Той е свидетелство за тяхната родова памет векове назад, когато тук се е минавало свободно.Ще оставим ли този символ на духовната връзка между хората да рухне безвъзвратно? Ако днес съдим тези, които са го поругали преди повече от 70 години, какво ще бъде нашето оправдание пред следващите поколения? Не е ли сега по-важно от всичко да тачим подобни символи на доброто и да ги съхраним за едни по-светли времена,питат от Зелена Странджа?
